Wednesday, 26 March 2025

"К" и "Л"


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

К

 

  Мъжкият елен

горд със своите малки

под олеандъра.

Раздвижва глава:

рогата разлюляват клоните –

розови цветчето го посипват.

  Кестенът изсъхна

на седемдесет и пет.

Още колко лета ще издържи

вкопчена в скалата

сянката на нара?

Колко още ни остават

безгрижни лета?

питаш ме по телефона

край морето.

  Зиме-лете

от векове,

къси панталонки

са носили момчетата

на север и на юг.

Талията на момчето

не се променя много:

пищялите растат.

Късите панталони

си остават къси,

и нека се скъсяват все повече и повече

от година на година.

Когато ги шият широки
даже траят по-дълго:

ако кръстът заякне,

ако избуят бедрата.

Освен това в игрите

дългите панталони се цапат,

късат се.

По-добре

одрани колене

– си мислят майките,

по цялата земя,

от векове –

отколкото кръпки.

Икономия на плат

и момчетата се учат какво е болка

и да внимават.

И да не се срамуват

да показват раните си.

  Като

малки

плочки

които се подават

хоризонтално от стените

на каменните къщи:

изглеждат сложени случайно,

но са стъпала

и водят.

 

 

Л

 

Както думите:

носят

тайна и защита.

Носят и сълзи.

И тогава, каквото от думи

се е развалило, с думи трябва пак

да се поправи.

  Цяла зима

премигваше токът.

От Електроснабдяването настояваха:

първо трябва да се провери

домашната ни мрежа.

Напрежението се стабилизира

следобеда, когато седнах

на ръба на леглото,

окъпан в слънце и смут,

да се успокоя с дълбоки вдишвания.

Без предупреждение

и без сълзи, избликнаха

сухи ридания.

И удивен чух себе си

да изрича с вопъл:

Защо не ме докосваш?

  Нощта преди Възкресение

ми се доплаква

с Магдалена,

която вижда двама ангела в гроба.

Питат я защо ридае:

Взели са моя Господ

и не зная къде –

и след това се обръща:

Това е Той,

но тя си мисли, че е градинарят:

Господине, ако ти си го изнесъл,

кажи ми къде си Го положил

и аз ще Го взема.

Тогава є казва:

Мария;

и по гласа Го позна

и сигурно коленичи,

за да Му целуне нозете.

Защото тогава

й казва най-тежките думи,

които някога са казани:

Не ме докосвай.

  Плача и за Петър в лодката,

когато разпозна своя Учител на брега –

засрами се от голотата си

и обезумя:

навлича туниката си,

но се хвърля във водата,

да плува, да излезе час по-скоро на брега,

да стигне до Него.

  Но и за Исус самия, когато учениците

не Го разпознават,

не вярват

и нека им казва:

Ето,

вижте

ръцете ми,

вижте нозете ми –

аз съм.

Докоснете, за да усетите:

че не съм дух.

Аз съм тяло.

И още не вярват,

оглупели сякаш от радостта си.

Тогава им казва:

Имате ли нещо за ядене тук?

И му дават

печена риба, пчелна пита с мед.

И ги изяжда пред тях,

три дена гладен

в пръстта.

  Как промени така

пръстта

неговия облик

и при все любовта

вече не го разпознават?

  Пръстта не заличава,

но променя любовта.

Носи

други думи.



Превод от гръцки: ЯНА БУКОВА


«Литературен вестник», 26.3-1.4.2025

 

 

Панайотис Йоанидис

 

Панайотис Йоанидис, роден през 1967 г. в Атина, е поет,

критик, есеист, редактор. Автор е на стихосбирките

„Спасителен пояс“ (2008), „Незащитен“ (2013), „Полша“

(2016) и „Носорог“ (2020). Негови стихове са преведени

на над десет езика и публикувани в множество списания

и антологии.Той е редактор на секцията за поезия на

“The Books’ Journal” и член на редакционната колегия

на списанието за поезия, теория и визуални изкуства

„FRMK”. Основател и куратор е на поетичните четения

„Думите могат“ от 2011 до днес. Публикуваните тук

стихотворения са от предстоящата стихосбирка „А/Я“. *