К
Мъжкият елен
горд със своите малки
под олеандъра.
Раздвижва глава:
рогата разлюляват клоните –
розови цветчето го посипват.
Кестенът изсъхна
на седемдесет и пет.
Още колко лета ще издържи
вкопчена в скалата
сянката на нара?
Колко още ни остават
безгрижни лета?
питаш ме по телефона
край морето.
Зиме-лете
от векове,
къси панталонки
са носили момчетата
на север и на юг.
Талията на момчето
не се променя много:
пищялите растат.
Късите панталони
си остават къси,
и нека се скъсяват все повече и повече
от година на година.
Когато ги шият
широки
даже траят
по-дълго:
ако кръстът заякне,
ако избуят бедрата.
Освен това в игрите
дългите панталони се цапат,
късат се.
По-добре
одрани колене
– си мислят майките,
по цялата земя,
от векове –
отколкото кръпки.
Икономия на плат
и момчетата се учат какво е болка
и да внимават.
И да не се срамуват
да показват раните си.
Като
малки
плочки
които се подават
хоризонтално от стените
на каменните къщи:
изглеждат сложени случайно,
но са стъпала
и водят.
Л
Както думите:
носят
тайна и защита.
Носят и сълзи.
И тогава, каквото от думи
се е развалило, с думи трябва пак
да се поправи.
Цяла зима
премигваше токът.
От Електроснабдяването настояваха:
първо трябва да се провери
домашната ни мрежа.
Напрежението се стабилизира
следобеда, когато седнах
на ръба на леглото,
окъпан в слънце и смут,
да се успокоя с дълбоки вдишвания.
Без предупреждение
и без сълзи, избликнаха
сухи ридания.
И удивен чух себе си
да изрича с вопъл:
Защо не ме докосваш?
Нощта преди Възкресение
ми се доплаква
с Магдалена,
която вижда двама ангела в гроба.
Питат я защо ридае:
Взели са моя Господ
и не зная къде –
и след това се обръща:
Това е Той,
но тя си мисли, че е градинарят:
Господине, ако ти си го изнесъл,
кажи ми къде си Го положил
и аз ще Го взема.
Тогава є казва:
Мария;
и по гласа Го позна
и сигурно коленичи,
за да Му целуне нозете.
Защото тогава
й казва най-тежките думи,
които някога са казани:
Не ме докосвай.
Плача и за Петър в лодката,
когато разпозна своя Учител на брега –
засрами се от голотата си
и обезумя:
навлича туниката си,
но се хвърля във водата,
да плува, да излезе час по-скоро на брега,
да стигне до Него.
Но и за Исус самия, когато учениците
не Го разпознават,
не вярват
и нека им казва:
Ето,
вижте
ръцете ми,
вижте нозете ми –
аз съм.
Докоснете, за да усетите:
че не съм дух.
Аз съм тяло.
И още не вярват,
оглупели сякаш от радостта си.
Тогава им казва:
Имате ли нещо за ядене тук?
И му дават
печена риба, пчелна пита с мед.
И ги изяжда пред тях,
три дена гладен
в пръстта.
Как промени така
пръстта
неговия облик
и при все любовта
вече не го разпознават?
Пръстта не заличава,
но променя любовта.
Носи
други думи.
Превод от гръцки: ЯНА
БУКОВА
«Литературен вестник», 26.3-1.4.2025
Панайотис Йоанидис
Панайотис Йоанидис, роден през 1967 г. в Атина, е поет,
критик, есеист, редактор. Автор е на стихосбирките
„Спасителен пояс“ (2008), „Незащитен“ (2013), „Полша“
(2016) и „Носорог“ (2020). Негови стихове са преведени
на над десет езика и публикувани в множество списания
и антологии.Той е редактор на секцията за поезия на
“The Books’ Journal” и член на редакционната колегия
на списанието за поезия, теория и визуални изкуства
„FRMK”. Основател и куратор е на поетичните четения
„Думите могат“ от 2011 до днес. Публикуваните тук
стихотворения са от предстоящата стихосбирка „А/Я“. *
